Големият Взрив

Теорията, която описва съвременния възглед за развитието на Вселената, се нарича теория на горещата Вселена. Тя е създадена от американския астрофизик с руски произход Джордж Гамов въз основа на теорията на относителността на Айнщайн.

Началото

Първата особеност е свързана с “началото”. Ако проследим еволюцията в обратна посока, като използваме наблюдаваните днес параметри на разширението и познатите ни физически закони, ще видим, че плътността на веществото в самото начало би трябвало да е безкрайно голяма. Това не изглежда възможно от физическа гледна точка и за такава конфигурация законите на физиката във вида, в който ги познаваме, не действат. Ето защо ние все още нямаме подходящи средства, с които да опишем първоначалната конфигурация. 

Нещо повече – самото време не е добре дефинирана величина при невероятно високите плътности в най-ранните моменти на създаването на Вселената. Заедно с Вселената, с пространството и с всички физически закони, които я управляват, в процеса на Големия взрив се е родило и самото време. Затова въпросът какво е ставало “преди” Големия взрив е лишен от физически смисъл. Задавайки такъв въпрос, все едно питаме къде е запад, намирайки се на Северния полюс на Земята. Ясно е, че на Северния полюс посоките “изток” и “запад” са лишени от смисъл – може да се върви само на юг. Тези посоки ще се “родят” с първата крачка, която направите встрани от полюса.

Мястото

Втората особеност е свързана с “мястото”. Никак не е лесен за възприемане фактът, че Големият взрив няма център. Той се е случил навсякъде и в едно и също време. Затова, макар че днес галактиките се разбягват една от друга, те не се отдалечават от една и съща централна точка. Тази особеност следва директно от космологичния принцип. Ако ние от Земята виждаме, че галактиките “се разбягват”, точно същото ще виждат и наблюдателите от някоя друга галактика. Това е така, защото законът на Хъбъл трябва да е един и същ навсякъде във Вселената. На пръв поглед тук има противоречие. Нека обаче сравним разширяването на Вселената с един раздуващ се балон, върху който са нарисувани спирали. В рамките на тази аналогия всяка спирала е една галактика от нашата Вселена. При надуването на балона всяка спирала се отдалечава от всички останали спирали. Ако поставим “наблюдател” в някоя от спиралите, той ще вижда как останалите спирали се отдалечават от него. Ако преместим наблюдателя в друга спирала, той ще вижда същото. Затова не можем да говорим за “център” на разбягването на галактиките – сферичната повърхност на балона няма нито център, нито начало или край. В която и посока да се движим по тази повърхност, никога няма да стигнем “края” ѝ. В този смисъл Вселената е безгранична, но не е безкрайна – обемът под повърхността на балона съвсем не е безкраен.