Фиг.1: Пет планети-джуджета според Международния астрономически съюз:
■ Церера (снимка от космическия апарат Зора, англ. Dawn)
■ Плутон (снимка от космическия апарат Нови хоризонти, англ. New Horizons)
■ Ерида и нейния спътник Дисномия (снимка от космическия телескоп Хъбъл)
■ Макемаке и неназованият му досега спътник S/2015
(снимка от космическия телескоп Хъбъл)
■ Хаумея и нейните спътници Хияка и Намака
(снимка от космическия телескоп Хъбъл)
(Източник https://en.wikipedia.org/wiki/Dwarf_planet)

Скалисти планети

Основните характеристики на скалистите планети са:
■ твърда повърхност
■ висока плътност
■ малък размер
■ малка сплеснатост
■ по-малко разстояние от Слънцето
■ малък брой или 0 спътници
■ липса на пръстени
■ бавно въртене

Меркурий

Планетата Меркурий обикаля по орбита, която е най-близо до Слънцето. Тя е по- малка от Земята. На пръв поглед тя много прилича на Луната, обикаляща около Земята. Подобно на други каменисти планети като Земята, и Меркурий има твърда скалиста повърхност, върху която най-поразителните образувания са кратерите. Най-големият кратер на Меркурий е Калорис със среден диаметър от 1300 км. Вътре в него има и много по-малки кратери. Някои кратери на Меркурий са кръстени на видни писатели, художници и композитори. Сред чешките личности Сметана, Дворжак и Яначек имат своя кратер. Нито Словакия, нито България са представени сред имената на кратерите. Кратерите на Меркурий са се образували точно като кратерите на другите небесни обекти от Слънчевата система. Причината за появата им е сблъсък с някакво по-малко небесно тяло. Голямо количество топлина се отделя при падането на такова небесно тяло. Това загрява падащото тяло и планетата в мястото на удара до температура от няколко хиляди градуса по Келвин. Стига се до сублимация на скалата и се образува кратер. На определено разстояние от мястото на падане на тялото скалата се стопява и трайно се деформира. Още по-далеч от мястото на падане на небесното тяло скалата се деформира само временно. За възникването на кратерите е важно, че на Меркурий практически няма атмосфера. Следователно дори много малки космически обекти могат да паднат на повърхността на планетата, причинявайки дори много малки кратери. По принцип плътността и размерът на така образуваните кратери означава, че планетата няма атмосфера и че няма процеси, видоизменящи повърхността ѝ. Падането на небесното тяло се нарича „ удар“, затова кратерите, които се образуват, се наричат „ударни кратери“. Най-големите ударни кратери имат централен връх в средата. Процесът на образуване на ударния (импактния) кратер може да се наблюдава и при хвърляне на камък в калта или хвърляне на парче масло в каша от грис.

Най-подробните изображения на повърхността на Меркурий са направени от сондата Месинджър в края на първото десетилетие на този век. Меркурий обикаля около Слънцето за 88 дни, тоест по-малко от 3 месеца. Неговият период на въртене е по-малък от 60 дни, т.е. около 2 месеца. Това означава, че Меркурий се върти много бавно около оста си. Следователно денят и нощта са много по-дълги на Меркурий, отколкото на Земята. Слънцето на Меркурий винаги изгрява след 176 земни дни, 88 дни непрекъснато е над хоризонта, а 88 дни непрекъснато се намира под хоризонта. Тъй като оста на Меркурий е перпендикулярна на равнината на въртене, там няма редуване на сезоните, така както ги познаваме на Земята. От страната, обърната към Слънцето, Меркурий се нагрява до температура над 400 °C, а от другата страна замръзва до почти –200 °C.

Меркурий има радиус от 2440 км и обикаля около Слънцето на около 40% от разстоянието Земя – Слънце. Това означава, че той никога не се отдалечава много от Слънцето на небето. Следователно може да се види само малко преди изгрев или непосредствено след залез Слънце.

Меркурий е кръстен на римския крилат пратеник, „вестоносецът“ на боговете Меркурий. Гръцкият му еквивалент е Хермес - богът на пътешествениците, търговците и крадците. За Меркурий са използвани и старите чешки имена Добропан и Хорана.

Венера

Венера също е скалиста планета. Тя е само малко по-малка от Земята, така че може, да бъде един вид неин двойник. Това обаче не е вярно, защото Венера е заобиколена от плътна атмосфера, която прави невъзможно да се наблюдават каквито и да било повърхностни образувания от космоса. Знаем това само благодарение на сондата Магелан (сондата е кръстена на португалския мореплавател Фернандо Магалан, чийто кораб за първи път обиколил земното кълбо през 1522 г.), която картографира повърхността на планетата с радари в началото на 90-те години на миналия век. Сондата Магелан обикаляла Венера по полярна траектория (пресича двата полюса на планетата) и заснела повърхността на Венера, използвайки радар. Докато планетата се въртяла около оста си, цялата повърхност била картографирана. Сондата открила, че повърхността на Венера е трансформирана от интензивна вулканична дейност. Въпреки че в момента нито един от вулканите на Венера не е активен, около тях има значителни полета от лава. Най-високият затихнал вулкан на Венера е планината Маат с височина от около 8 км. Други затихнали вулкани се наричат „арахноиди“, други - „кръгли куполи„ (понякога също и „палачинки“). Кръговите куполи са затихнали вулкани с диаметър от около 20-25 км, които частично са се заровили в омекотената повърхност. Венера има много по-малко кратери от Меркурий. По-малки кратери липсват, тъй като малките обекти изгарят напълно в плътната атмосфера. Хората кръстили кратерите на значими жени; един от кратерите се нарича Немцова на името на писателката Божена Немцова, друг – Кори на името на чешко-американската биохимичка (Герти Кори), друг – Будевска на името на българската актриса (Адриана Будевска). Някои кратери имат чешки и словашки имена като Ханка, Юлия, Власта, Йитка, български имена като Галина, Радка и Здравка.

Венера има много по-плътна атмосфера от Земята. Атмосферата на Венера съдържа главно въглероден диоксид, който предотвратява преминаването на топлина от планетата в околната среда. По този начин повърхностната температура на планетата достига до почти 500 ° C. Повишаването на повърхностната температура на Венера, което се случва по този начин, се нарича „парников ефект“. Парниковият ефект на Венера е най-поразителният от всички небесни обекти в Слънчевата система. Плътната атмосфера на Венера поддържа постоянно тъмнина. Посетителите на Венера не биха могли да наблюдават нито Слънцето, нито други звезди през атмосферата. 

Венера е само малко по-малка от Земята (радиусът на Венера е 6050 км, а радиусът на Земята е 6400 км) и обикаля около Слънцето на три четвърти от разстоянието между Земята и Слънцето. Венера обикаля около Слънцето за около 7,5 месеца. Следователно годината на Венера е малко по-дълга от земната половин година. Тъй като Венера се върти много бавно около оста си, редуването на деня и нощта се случва само веднъж на 117 земни дни. Венера се върти около оста си в обратна посока спрямо Земята и повечето планети. Следователно там Слънцето изгрява от запад и залязва на изток.

Венера е кръстена на римската богиня на красотата. Гръцкият ѝ еквивалент е Афродита, богинята на любовта. За нея е използвано и старото чешко име Красопани. В България тя е позната като „Вечерница“ и „Зорница“.. 

Когато се гледат от Земята, Меркурий и Венера имат фази, подобни на Луната. Формата и размерът на фазите зависят от относителното положение на дадената планета, Слънцето и Земята.

Земя

Разбира се, скалистите планети включват и Земята. Описанието ѝ обаче обикновено не попада в рамките на науката астрономията, а главно на географията. И все пак има многобройни изображения на Земята от Космоса. Земята редовно се снима от орбита, но също така се снима и от космически сонди, които след излитане от повърхността на Земята могат веднага да пробват своите камери, заснемайки Земята. Земята е единствената планета (по-точно единствената известна планета), на чиято повърхността има вода в течна форма. Течната вода е от решаващо значение за създаването и поддържането на живота на Земята. Затова си представяме, че на други космически обекти животът трябва да разчита на подобни (водни) процеси и затова търсенето на вода във Вселената е толкова важна тема за нас.

(Източник: https://en.wikipedia.org/wiki/Earth)

Луна

Скалисто тяло е и Луната . Тя е и единствения спътник в орбитата около Земята. Луната е голямо небесно тяло, радиусът и е почти четири пъти по-малък от радиуса на Земята. Подобно на някои спътници на планетите-гиганти, и тя има синхронно въртене, така че показва на наблюдателите на Земята само едното си полукълбо. Синхронното въртене се причинява от т. нар. приливни сили, които след достатъчно дълго време „паркират“ Луната в такова положение, че орбиталното ѝ време е равно на времето и на околоосно въртене, т.е. орбиталният ѝ период е равен на периода на околоосно въртене. Можем перфектно да наблюдаваме синхронното въртене на двойката Плутон-Харон, където и двата обекта имат фиксирано въртене и както двама влюбени винаги се споглеждат, така Плутон и Харон все са обърнати един към друг с едно и също полукълбо. Както бе споменато по-горе, Луната, подобно на Меркурий, няма атмосфера, и затова и двата обекта имат подобни изображения с типичните повърхностни образувания от ударни кратери.

Марс

Третата планета, подобна на Земята, е Марс. Подобно на Земята, и Марс има твърда повърхност, но е по-малък. На Марс полярните шапки около двата полюса са много поразителни. Състоят се от замръзнала вода (лед) и замразен въглероден диоксид (сух лед). Марс е най-популярната цел на космическите сонди. Сондите са картографирали повърхността на Марс и са установили, че в северното полукълбо преобладават равнини, а в южното – високи плата, покрити с астероидни кратери. Червеникавият цвят на повърхността на Марс е резултат от железни оксиди.

Изследванията разкриха също, че в далечното минало на Марс е имало огромно количество течна вода и вероятно също море или огромен океан. Днес обаче планетата е суха. На Марс водата се намира само под формата на сняг и лед в полярните шапки, или на сняг и лед в дълбоките кратери. Вода в течна форма може да се намери само дълбоко под повърхността на Марс. Кратерите на Марс са кръстени на научни изследователи и градове. Свой кратер имат словашките градове Хандлова и Липани, чешките градове Хеб, Нирско (кратерът Нейско) и Табор, българските градове Бяла и Дулово. 

Интересно образувание на Марс е каньонът Долината Маринер (Valles Marineris). Става въпрос за каньон с дълбочина 5-6 км и широчина от няколко стотин километра, разпростиращ се на над 4000 км. Близо до него са разположени най- високите вулкани на Марс, които, подобно на вулканите на Венера, в момента са неактивни. Най-високият вулкан и планина на Марс е вулканът Олимп, който се издига до 21 км и има площ, сравнима с тази на Чешката република. Този вулкан е и най-високата планина в цялата Слънчева система. Марс обикаля около Слънцето за около 1,9 год. Оста на въртене на Марс има почти същия наклон като оста на Земята. Следователно, както на Земята, на Марс има редуване на сезони. Марс е подобен на Земята и с времето на въртене около оста си. Един ден на Марс продължава 24 часа и 37 минути. Марс има приблизително половината радиус (3 400 км) от земния и обикаля Слънцето 1,5 пъти по-далеч от Земята. Атмосферата на Марс съдържа главно въглероден диоксид, подобно на атмосферата на Венера. Неговата обаче е много по-разредена, така че въздействието на парниковия ефект е много по-малко. 

Гледан на небето, Марс има типичен червеникав цвят. Затова е кръстен на римския бог на войната. Гръцкият му еквивалент е Арес. Използвани са и старите чешки имена Смъртонос и Ржержана.

(Източник: https://en.wikipedia.org/wiki/Mars)

Марс често се свързва с възможен живот. Определено за това допринася сходството на физическите условия на Марс със Земята, а в допълнение – в историята има няколко вълни от интерес към Марс като към втората „обитаема“ планета. Може би най-голямата вълна се дължи на наблюдението на Марс от италианския астроном Джовани Скиапарели през 1877 г., а след това допълнени и с други наблюдения. Джовани Скиапарели регистрира на Марс гъста мрежа от линейни образувания, които той определя като канали (като Венецианцките канали). По това време на Земята се строят два гигантски канала: Суецкия канал и Панамския канал, които били считани за върха на човешката технология през втората половина на 19 век. Със своите 193, съответно 82 километра обаче, те не можели да се сравнят с линейните образувания на Марс, затова Джовани Скиапарели с основание предположил, че цивилизацията на Марс трябва да е много по-далеч в своето развитие. Друга вълна от интерес към Марс възниква, когато през 1976 г. било снимано „Човешко лице“ от сондата Викинг (Viking). Въпреки, че това просто е един камък с интересна форма, както безспорно доказа фотографията на сондата Марс Глобъл Сървейър (Mars Global Surveyor) през 2001 г., фотографията увеличила интереса на хората към изследването на Марс и довела до изпращането на цяла редица проучвателни сонди. 

Два спътника обикалят около Марс: по-големият е Фобос, а по-малкият е Деймос. Става въпрос за скалисти обекти с неправилна форма. Фобос е приблизително 25-километрова скала, която обикаля около Марс на разстояние от 9 000 км. Деймос е почти наполовина по-малък от Фобос и обикаля около Марс на разстояние 24 000 км. Спътниците Фобос и Деймос имат и стари чешки имена: Страх и Ужас.

Газови планети

Основните характеристики на газовите планети са по-специално:
■ газообразна „повърхност“,
■ ниска плътност,
■ сравнително голям радиус,
■ голяма сплеснатост
■ по-голямо разстояние от Слънцето,
■ голям брой спътници,
■ наличие на пръстени,
■ бързо въртене.

Юпитер

Най-голямата планета в Слънчевата система е Юпитер. За разлика от Земята, Меркурий, Венера и Марс, Юпитер няма твърда повърхност. Става въпрос за газообразна планета, състояща се главно от водород и хелий. Следователно планетата се върти около своята ос по различен начин от планетите с твърда повърхност. В допълнение към рутинното изследване на състава и структурата на атмосферата на Юпитер, астрономите през 1994 г. имаха възможността да изследват постепенното въздействие на отделни фрагменти от кометата Шумейкър-Леви 9 (D/1993 F2 Shoemaker- Levy 9).

Дори и с по-малък телескоп, на Юпитер могат да се видят „пояси“, успоредни на екватора. Газът в различните пояси се движи с различна скорост, дори при някои ленти газът „тече“ в обратна посока. Там, където отделните пояси се събират, възникват и газови вихри. Най-големият вихър наричаме Голямото червено петно. То съществува от стотици години и е малко по-голямо от Земята. Юпитер обикаля около Слънцето на разстояние 5,2 пъти по-далеч от Земята. Радиусът на планетата е 71 500 км, приблизително десет пъти по-голям от радиуса на Земята. 

Юпитер е кръстен на римския владетел на боговете. Гръцкият му еквивалент е Зевс. Използвани са и старите чешки имена Краломоц и Прухана.

(Източник: https://en.wikipedia.org/wiki/Jupiter)

Юпитер има много спътници. През 2019 г. знаем за 79. През 1610 г. Галилео Галилей открива най-големите четири спътника – Йо, Европа, Ганимед и Калисто, които могат да се видят и с по-малки телескопи. Затова те се наричат Галилееви спътници. И четирите Галилееви спътника обикалят в посока на въртене на Юпитер. Това обаче не е така при другите спътници. Много от тях обикалят в посока, обратна на орбитата на планетата. Най-малките от тези спътници имат размер само от около 1 км. Йо е скалисто тяло с много бурна вулканична активност. Космическата сонда Галилео откри около 300 действащи вулкана. Европа е небесно тяло с ледена повърхност, под която има солена вода в течно състояние - океан. Ганимед е най-големия спътник в Слънчевата система. Размерът му надвишава тези на Плутон и Меркурий. Той е ледено небесно тяло. Калисто също е леден спътник. На повърхността на Калисто има голям брой кратери. Тъй като плътността на кратерите по обектите на Слънчевата система позволява да се оцени възрастта на повърхността на спътниците и дали повърхността им е била допълнително преобразувана от вулканична, или тектонична активност, или от ерозия, очевидно е, че повърхността на Калисто е много стара. 

Освен спътниците, около Юпитер обикалят и много по-малки обекти. На орбита в равнината на екватора на планетата, те образуват известните пръстени на Юпитер, наблюдавани и от разстояние. Някои по-малки луни също обикалят в областта на пръстените, създавайки остри граници на пръстените и пролуки в тях. 

Юпитер се върти по-бързо от Земята, макар да е по-голям. Отнема му по-малко от 10 часа, за да се завърти около оста си. Обикаля Слънцето за 12 години.

Сатурн

Втората по големина планета в Слънчевата система е Сатурн. Той е само малко по-малък от Юпитер и обикаля около Слънцето на два пъти по-голямо разстояние от Юпитер. Подобно на Юпитер, Сатурн е съставен предимно от водород и хелий, и няма твърда повърхност. Ето защо Сатурн също има „пояси“, успоредни на екватора му. 

Сатурн е известен с пръстените си. Те са толкова забележими, че са видими от Земята и с по-малки телескопи. При по-близко наблюдение се откриват празнини и процепи, разделящи пръстените на отделни части. Тези празнини и процепи са резултат от движението на по-големите обекти в пръстените. Най-големите празнини са резултат от спътници с големина от стотици километри. Тези спътници събират тела, които са се отклонили от пътя си. По този начин те поддържат границите на пръстените или отделни пръстенчета. Затова те се наричат спътници- пастири. От друга страна, най-слабо свързаните части на тези спътници често се отделят и допълват пръстените.

Най-големият спътник на Сатурн е Титан. Титан е открит през 1655 г. от холандския физик и астроном Кристиян Хюйгенс. Титан има плътна атмосфера, така че доскоро не знаехме каква е повърхността му. Благодарение на космическата сонда Huygens (Хюйгенс) знаем, че на повърхността му има светли хребети от лед и тъмни долини и потоци. При температури от около –100 °C вода, разбира се, не може да тече в коритата на реките. Става въпрос за реки и езера от метан, който на Титан може да съществува и в трите си форми. Следователно, можем да говорим за аналог на водния цикъл на Земята – за цикъла на метана на Титан. Изследването на Титан в бъдеще със сигурност ще донесе други интересни изненади и от гледна точка на произхода на живота, защото атмосферата му, подобно на Земята, е предимно азотна, но е много по-гъста.

(Източник: https://en.wikipedia.org/wiki/Saturn)

В допълнение, освен Титан и спътниците-пастири, около Сатурн обикалят десетки други спътници. През 2019 г. ние знаем за 82. За именуването им се използват имена на северни божества. Повечето от луните на Сатурн, като луните на Юпитер, имат повърхност, образувана предимно от лед. Един такъв спътник е 500-километровият Енцелад. През първото десетилетие на 21 век сондата Касини (Cassini) наблюдава изхвърляне на струи от газови и ледени частици, на височина до 1500 км. Друг интересен спътник е Хиперион (Hyperion). Това е луна на Сатурн, с размери приблизително 200 км х 250 км х 350 км. Хиперион е съставен предимно от порест лед с примеси от скали. Повърхността му е шуплеста и покрита с дълбоки кратери с остри ръбове. Сатурн обикаля около Слънцето на разстояние 10 пъти по-далеч от Земята. Радиусът на планетата е 60 300 км. Времето на въртене на Сатурн е приблизително същото като времето на въртене на Юпитер. Наклонът на оста му е подобен на тази на Земята. Сатурн обикаля около Слънцето веднъж на 30 години.

Подробен изглед на пръстените на Сатурн от космическата сонда Касини показва тяхното разделяне на тънки пръстенчета. Пръстените се състоят предимно от ледени образувания с размери от 1 мм до стотици метри, примесени с малки частици космически прах, както е показано на фигурата. Пръстените се простират на разстояние до 500 000 км от повърхността на Сатурн. Дебелината на пръстените е само няколко стотин метра. Италианският и френски физик и астроном Джовани Доменико Касини, който се е занимавал главно с планетарни изследвания, е открил празнина в пръстените на Сатурн, наречена Процеп на Касини. Наклонът на оста на въртенето на Сатурн е причината от Земята да виждаме пръстените на Сатурн под наклон. Понякога ги виждаме „отгоре“, друг път „отстрани“, друг път „отдолу“. 

Сатурн е кръстен на римския бог на времето. Гръцкият му еквивалент е Кронос. Използвани са и старите чешки имена Хладолет и Крухана.

Уран

Третата газова планета е Уран. Той има синкав цвят, който е резултат от наличието на метан в атмосферата му. Уран, също като другите газови планети, е заобиколен от пръстени. Трите най-големи от тях са обозначени с френските имена Égalité, Fraternité, Liberté (Равенство, братство и свобода).

Ние знаем сравнително малко за спътниците на Уран, тъй като досега са посетени само от една единствена сонда – Вояджър 2, изстрелян през 1977 г. След като прелита покрай Юпитер (1979 г.) и Сатурн (1981 г.), сондата е се насочва към Уран (1986 г.), а след това – към Нептун (1989 г.). Тъй като тя просто прелита край планетите, тя не може да направи снимки на всички спътници. През 2019 г. знаем за 27 спътника на Уран. Те са кръстени на героите на Шекспир и Поуп. Уран се върти около оста си много бързо – точно като Юпитер и Сатурн; периодът на въртене на Уран е 18 часа. Оста на Уран има специално положение в сравнение с другите планети: лежи приблизително в равнината, в която Уран обикаля около Слънцето. Затова и „сезоните“ (а също така и магнитните полета около Уран) са много сложни. Уран обикаля около Слънцето на разстояние 19 пъти по-далеч от Земята. Радиусът му е 26 000 км. 

Уран е кръстен на гръцкия бог на Вселената и небето. В това отношение Уран е изключение сред другите планети, тъй като огромната част от планетите носят имената на римски богове и богини. През 19 век са му дадени и старите чешки имена Небещянка и Лехана.

(Източник: https://en.wikipedia.org/wiki/Uranus)

Нептун

Последната газова планета е Нептун. Подобно на Уран, Нептун има синкав цвят, причинен от наличието на метан в атмосферата му.

Подобно на другите газови планети, Нептун също има пръстени. Ние знаем много малко за спътниците на Нептун. Знаем, че са 14 (през 2019 г.), точно както спътниците на Уран. Най-много информация имаме благодарение на космическата сонда Вояджър 2, която прелетя около Нептун и някои от луните му през 1989 г. Сондата изследва най-подробно спътника му Тритон, където открива активни вулкани. Периодът на въртене на Нептун е 16 часа. Нептун, подобно на другите газови планети, се върти около оста си много бързо. Наклонът на оста на Нептун е приблизително същият като наклона на оста на Сатурн и Земята, така че сезоните са като тези, които познаваме на Земята, въпреки, че Нептун е много по-отдалечен от Слънцето. Нептун обикаля около Слънцето на разстояние 30 пъти по-далеч от Земята. Радиусът му е 25 000 км. Нептун е кръстен на римския владетел на морето. Гръцкият му еквивалент е Посейдон. През 19 век, след откритието му, са му дадени чешките имена Водан и Серан.

(Източник: https://en.wikipedia.org/wiki/Neptune)